На 6/18 февруари 1873 г. в покрайнините на София е изпълнена смъртната присъда на Васил Левски. Предаден и заловен от турските власти, до последно заптиетата не са знаели кого са арестували. Едва когато е отведен в Търново, той е разпознат и изпратен да се яви пред Софийския съд. Процесът срещу Левски остава скрит - за него не пише нито турската, нито световната преса.

Дори изправен пред бесилото, в последните думи на Дякона отново личи неговата самоотверженост и отдаденост на националноосвободителната кауза:

„Каквото съм правил, в полза народу е. Моли се, отче, не за мене, а за отечеството България.“

Вестта за смъртта на Апостола зловещо отеква в сърцата на хората. Един от най–всеотдайните организатори и водачи на националноосвободителното ни движение през XIX век е загинал. Неговата непоколебимост и готовност за саможертва са неоспорими.

Сам Левски пише:

„… Аз съм обещал отечеството си жертва за освобождението му, а не да бъда кой знае какъв. Там нека съди народът, а не да давам глас за себе си. Това е презряно от човещината за глупаво и най–просто нещо.

Какво искам повече, като гледам Отечеството си, че ми е свободно, такова нали ми е предначертанието ни днес за него – не да видя себе си на голям чин, но да умра братко. Това трябва на всеки работник български да даваме таквоз предначертание. И тогава работата ни ще свети и Българско ще гърми най–бляскаво като едничка държава в цяла Европа.“

В утрешния ден, когато предстои да поднесем венци и цветя пред паметника на Апостола на свободата в гр. Сливен, нека сведем глави и благодарим за светлия пример и изконните послания за единение, свобода и равенство, които Васил Левски ни е завещал. Поклон, Апостоле!